ИК Хермес с роман на украински класик
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
СЛЕПИЯТ МУЗИКАНТ
от
Владимир Короленко
размер: 136 стр.
Цена: 19,95 лева
ISBN 978-954-26-2205-5
Превод Наталия Христова
В знаковата си творба Владимир Короленко изследва измеренията на духовното израстване и смисъла на живота.
Очаквайте на 04 октомври!
За книгата
Творчеството на писателя от украински генезис Владимир Короленко поражда изключително въодушевление у читателя с изящните изразни средства и въздействащи метафизичен послания. В знаковата си повест „ Слепият музикант “ (1886 г.) създателят изследва измеренията на духовното израстване и смисъла на живота.
Първородният наследник на семейство богати помешчици в Югозападна Украйна се ражда кьорав. Петрус израства под всеотдайните грижи и образование на майка си и вуйчо си. За образуване на характера му оказва помощ и музиката, която безшумно и незабелязано, с малоруските си напеви, се настанява в живота му и запълва голяма душевна празнота. Любознателният юноша обаче жадува да опознае заобикалящия го свят, само че несъразмерната му сензитивност и компликациите да се впише в обществото го изпълват с настървение и обезсърчение. Дали музиката и любовта на Евелина, с която израстват дружно, ще му оказват помощ да победи мрака в себе си?
Откъс
***
Слуховите усещания дефинитивно взеха връх в живота на сляпото момче, звуковите форми станаха основни форми на мисълта му, център на работата на мозъка му. Момчето запомняше песни, вслушваше се в пленителните им претекстове, запознаваше се със наличието им, обагряйки го с тъгата, веселието или вглъбеността на мелодията. Още по-внимателно се вслушваше в гласовете на обкръжаващата го природа и като сливаше смътните си чувства с привичните родни претекстове, от време на време успяваше да ги заключи в свободна импровизация, в която мъчно можеше да се разграничи къде тъкмо свършва националният, прочут на ухото претекст и къде стартира персоналното творчество. Петрик не можеше да раздели тези два детайла в песните си, по този начин се бяха споили в него. Бързо усвояваше всичко, което му предаваше майката, до момента в който го учеше да свири на пиано, само че обичаше и свирката на селяка Йохим. Пианото беше по-богато, по-звучно и пълногласно, само че си стоеше в стаята, а свирката можеше да се носи в полето и нейните звуци по този начин хармонично се сливаха с тихите въздишки на степта, че от време на време Петрус и самичък не можеше да си отговори дали вятърът му подухва отдалеко неразбираеми мисли, или той самият ги извлича от свирката си.
Това въодушевление по музиката се трансформира в център на умственото му израстване; то запълваше и разнообразяваше дните му. Вуйчо Максим се възползваше от това, с цел да среща момчето с историята на страната, и тя мина цялата през въображението на сляпото момче, изтъкана от звуци. Заинтригувано от песента, то се запознаваше с нейните герои, със ориста им, със ориста на своята татковина. Оттук се породи ползата му към литературата и на деветата година Максим пристъпи към първите уроци. Умелите подходи на Максим (на него за тази цел му се наложи да се запознае със специфичните способи за образование на слепи) доста допадаха на момчето. Те внасяха в настроението му нов детайл – яснота и изясненост, които уравновесяваха смътните чувства от музиката.
Така денят на момчето беше напълнен и то не можеше да се оплаче, че получава нищожни усещания. Изглеждаше, че живее пълностоен живот, доколкото това е допустимо за едно дете. Също по този начин изглеждаше, че не осъзнава слепотата си. Но въпреки всичко някаква странна, недетска горест се долавяше в него. Максим го отдаваше на неналичието на другарство с други деца и се стараеше да я запълни.
Когато канеха селски момчета в имението, те се сковаваха и не можеха да си играят свободно. Освен непривичната конюнктура, много ги смущаваше и слепотата на „ панича “. Поглеждаха го с страх, седяха безмълвно и компактно едно до друго или страхливо си шепнеха. Когато ги пускаха сами в двора или на полето, те добиваха храброст и се заиграваха, само че все ставаше по този начин, че сляпото момче стоеше настрани и тъжно слушаше радостната олелия на другарчетата си.
От време на време Йохим събираше децата към себе си и започваше да им споделя радостни истории и приказки. Селските деца, които чудесно познаваха и глуповатия хохолски демон, и хитрите вещици, допълваха тези разкази от личния си ресурс и диалозите протичаха извънредно оживено. Сляпото момче слушаше деликатно и с огромен интерес, само че рядко се смееше. Очевидно хуморът на живата тирада оставаше значително недосегаем за него и в това нямаше нищо чудно: то не можеше да види нито лукавите искри в очите на разказвача, нито бръчиците от смях, нито помръдването на дългите му мустаци.
/…/
Един ден Петрус беше самичък на хълмчето над реката. Слънцето залязваше, беше безшумно и единствено мученето на кравите, които се прибираха в селото, долиташе приглушено поради дистанцията. Момчето таман бе престанало да свири и се бе излегнало на тревата, оставяйки се на сладката полусънна отмала на лятната вечер. То се унесе за малко, само че внезапно нечии леки стъпки го разсъниха. Надигна се на лакът недоволно и се вслуша. Стъпките замряха в подножието на хълма. Походката му беше непозната.
— Ей, момче! – дочу детски глас. – Знаеш ли кой свиреше доскоро?
Сляпото момче не обичаше да нарушават самотата му. Затова отвърна неособено общително:
— Аз…
Чу се лек изумен възклик, след което гласът на момичето добави с чистосърдечно утвърждение:
— Много хубаво беше!
Момчето си замълча.
— Защо не си тръгвате? – попита по-късно, тъй като усещаше, че неканената му събеседница продължава да стои долу.
— А ти за какво ме гониш? – на собствен ред запита момичето с чистото си и простодушно учудено гласче.
Звученето на този спокоен детски глас прелестно галеше слуха на сляпото момче, но все пак й отвърна с предходния ядосан звук:
— Не обичам хората да идват при мен…
Момичето се засмя.
— Ама че работа!… Виж го ти него! Да не би цялата земя да е твоя? Можеш ли да забраниш на някого да върви по земята?
— Мама подреди на всички да не идват насам.
— Майка ти? – замислено попита момичето. – А моята майка ми разрешава да се разхождам край реката…
Момчето, капризно ненапълно от всеобщата примирителност, не бе привикнало да му възразяват. Нервни тръпки минаха по лицето му; то стана и заприказва бързо и възбудено:
— Вървете си, вървете си, вървете си!
Не е ясно по какъв начин щеше да завърши тази сцена, в случай че в този миг от имението не бе дохвърчал гласът на Йохим, който викаше момчето за чая. То бързо хукна надолу по хълма.
— О, какво неприятно момче! – дочу зад себе си откровено възмутено възклицание.
/…/
На идващия ден момчето седеше на същото място и си мислеше за вчерашното сдърпване. Но в загатна му нямаше яд. Напротив, даже му се искаше още веднъж да се появи това момиче с приятното, умерено гласче, каквото до момента не беше чувало. Децата, които познаваше, викаха, смееха се, биеха се и плачеха, само че нито едно от тях не умееше да приказва така прелестно. Стана му мъчително, че бе обидил непознатото момиче, което най-вероятно повече нямаше да се появи.
Наистина идващите три дни момичето не пристигна на хълма. Но на четвъртия Петрус чу стъпките му долу, край брега на реката. Вървеше тихо; крайбрежните камъчета леко се местеха под краката му; и си тананикаше полска песничка.
п редставя
СЛЕПИЯТ МУЗИКАНТ
от
Владимир Короленко
размер: 136 стр.
Цена: 19,95 лева
ISBN 978-954-26-2205-5
Превод Наталия Христова
В знаковата си творба Владимир Короленко изследва измеренията на духовното израстване и смисъла на живота.
Очаквайте на 04 октомври!
За книгата
Творчеството на писателя от украински генезис Владимир Короленко поражда изключително въодушевление у читателя с изящните изразни средства и въздействащи метафизичен послания. В знаковата си повест „ Слепият музикант “ (1886 г.) създателят изследва измеренията на духовното израстване и смисъла на живота.
Първородният наследник на семейство богати помешчици в Югозападна Украйна се ражда кьорав. Петрус израства под всеотдайните грижи и образование на майка си и вуйчо си. За образуване на характера му оказва помощ и музиката, която безшумно и незабелязано, с малоруските си напеви, се настанява в живота му и запълва голяма душевна празнота. Любознателният юноша обаче жадува да опознае заобикалящия го свят, само че несъразмерната му сензитивност и компликациите да се впише в обществото го изпълват с настървение и обезсърчение. Дали музиката и любовта на Евелина, с която израстват дружно, ще му оказват помощ да победи мрака в себе си?
Откъс
***
Слуховите усещания дефинитивно взеха връх в живота на сляпото момче, звуковите форми станаха основни форми на мисълта му, център на работата на мозъка му. Момчето запомняше песни, вслушваше се в пленителните им претекстове, запознаваше се със наличието им, обагряйки го с тъгата, веселието или вглъбеността на мелодията. Още по-внимателно се вслушваше в гласовете на обкръжаващата го природа и като сливаше смътните си чувства с привичните родни претекстове, от време на време успяваше да ги заключи в свободна импровизация, в която мъчно можеше да се разграничи къде тъкмо свършва националният, прочут на ухото претекст и къде стартира персоналното творчество. Петрик не можеше да раздели тези два детайла в песните си, по този начин се бяха споили в него. Бързо усвояваше всичко, което му предаваше майката, до момента в който го учеше да свири на пиано, само че обичаше и свирката на селяка Йохим. Пианото беше по-богато, по-звучно и пълногласно, само че си стоеше в стаята, а свирката можеше да се носи в полето и нейните звуци по този начин хармонично се сливаха с тихите въздишки на степта, че от време на време Петрус и самичък не можеше да си отговори дали вятърът му подухва отдалеко неразбираеми мисли, или той самият ги извлича от свирката си.
Това въодушевление по музиката се трансформира в център на умственото му израстване; то запълваше и разнообразяваше дните му. Вуйчо Максим се възползваше от това, с цел да среща момчето с историята на страната, и тя мина цялата през въображението на сляпото момче, изтъкана от звуци. Заинтригувано от песента, то се запознаваше с нейните герои, със ориста им, със ориста на своята татковина. Оттук се породи ползата му към литературата и на деветата година Максим пристъпи към първите уроци. Умелите подходи на Максим (на него за тази цел му се наложи да се запознае със специфичните способи за образование на слепи) доста допадаха на момчето. Те внасяха в настроението му нов детайл – яснота и изясненост, които уравновесяваха смътните чувства от музиката.
Така денят на момчето беше напълнен и то не можеше да се оплаче, че получава нищожни усещания. Изглеждаше, че живее пълностоен живот, доколкото това е допустимо за едно дете. Също по този начин изглеждаше, че не осъзнава слепотата си. Но въпреки всичко някаква странна, недетска горест се долавяше в него. Максим го отдаваше на неналичието на другарство с други деца и се стараеше да я запълни.
Когато канеха селски момчета в имението, те се сковаваха и не можеха да си играят свободно. Освен непривичната конюнктура, много ги смущаваше и слепотата на „ панича “. Поглеждаха го с страх, седяха безмълвно и компактно едно до друго или страхливо си шепнеха. Когато ги пускаха сами в двора или на полето, те добиваха храброст и се заиграваха, само че все ставаше по този начин, че сляпото момче стоеше настрани и тъжно слушаше радостната олелия на другарчетата си.
От време на време Йохим събираше децата към себе си и започваше да им споделя радостни истории и приказки. Селските деца, които чудесно познаваха и глуповатия хохолски демон, и хитрите вещици, допълваха тези разкази от личния си ресурс и диалозите протичаха извънредно оживено. Сляпото момче слушаше деликатно и с огромен интерес, само че рядко се смееше. Очевидно хуморът на живата тирада оставаше значително недосегаем за него и в това нямаше нищо чудно: то не можеше да види нито лукавите искри в очите на разказвача, нито бръчиците от смях, нито помръдването на дългите му мустаци.
/…/
Един ден Петрус беше самичък на хълмчето над реката. Слънцето залязваше, беше безшумно и единствено мученето на кравите, които се прибираха в селото, долиташе приглушено поради дистанцията. Момчето таман бе престанало да свири и се бе излегнало на тревата, оставяйки се на сладката полусънна отмала на лятната вечер. То се унесе за малко, само че внезапно нечии леки стъпки го разсъниха. Надигна се на лакът недоволно и се вслуша. Стъпките замряха в подножието на хълма. Походката му беше непозната.
— Ей, момче! – дочу детски глас. – Знаеш ли кой свиреше доскоро?
Сляпото момче не обичаше да нарушават самотата му. Затова отвърна неособено общително:
— Аз…
Чу се лек изумен възклик, след което гласът на момичето добави с чистосърдечно утвърждение:
— Много хубаво беше!
Момчето си замълча.
— Защо не си тръгвате? – попита по-късно, тъй като усещаше, че неканената му събеседница продължава да стои долу.
— А ти за какво ме гониш? – на собствен ред запита момичето с чистото си и простодушно учудено гласче.
Звученето на този спокоен детски глас прелестно галеше слуха на сляпото момче, но все пак й отвърна с предходния ядосан звук:
— Не обичам хората да идват при мен…
Момичето се засмя.
— Ама че работа!… Виж го ти него! Да не би цялата земя да е твоя? Можеш ли да забраниш на някого да върви по земята?
— Мама подреди на всички да не идват насам.
— Майка ти? – замислено попита момичето. – А моята майка ми разрешава да се разхождам край реката…
Момчето, капризно ненапълно от всеобщата примирителност, не бе привикнало да му възразяват. Нервни тръпки минаха по лицето му; то стана и заприказва бързо и възбудено:
— Вървете си, вървете си, вървете си!
Не е ясно по какъв начин щеше да завърши тази сцена, в случай че в този миг от имението не бе дохвърчал гласът на Йохим, който викаше момчето за чая. То бързо хукна надолу по хълма.
— О, какво неприятно момче! – дочу зад себе си откровено възмутено възклицание.
/…/
На идващия ден момчето седеше на същото място и си мислеше за вчерашното сдърпване. Но в загатна му нямаше яд. Напротив, даже му се искаше още веднъж да се появи това момиче с приятното, умерено гласче, каквото до момента не беше чувало. Децата, които познаваше, викаха, смееха се, биеха се и плачеха, само че нито едно от тях не умееше да приказва така прелестно. Стана му мъчително, че бе обидил непознатото момиче, което най-вероятно повече нямаше да се появи.
Наистина идващите три дни момичето не пристигна на хълма. Но на четвъртия Петрус чу стъпките му долу, край брега на реката. Вървеше тихо; крайбрежните камъчета леко се местеха под краката му; и си тананикаше полска песничка.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ